putin_aton

 

В последните години на комунизма, някъде в края на 1987-ма – началото на 1988-ма, по време на тъй наречената „перестройка”, в българските кина /за малко/ се появи филм на „съветския” – всъщност грузински – режисьор Тенгиз Абуладзе.

Заглавието му беше „Покаяние” и това беше филм-разказ за най-мрачните времена на сталинизма в тогавашния Съветски съюз. Филм-въпрос – дали Системата прави от човека престъпник или престъпникът създава Системата по свой образ и подобие, за да му служи тя по-добре. Филм-алегория как дори черната земя отказва да приеме трупа на онзи, който се е превърнал в нещо по-лошо от див звяр сред хората. А лентата завършва с един от най-знаменитите диалози, които съм срещал за финал в киното:

Кажете, този път води ли към храма?

Не, не тази улица води към храма.

Тогава за какво е нужна тя? За какво е един път, ако той не отвежда към храма?

Това е единственият филм, след края на който съм ръкопляскал в салона. Дойде ми спонтанно, дори в първия момент се учудих на себе си. После, след второто, третото плясване, разбрах, че вече го правя като нарочна демонстрация и продължих.

По онова време живеех в прелестния град Кърджали, но вече не така прелестен – духът му бе отровен от престъплението на комунистическо-ченгеджийската мафия, извършено по руски план и в услуга на Русия, престъпление, като гавра наречено „възродителен процес”. В салона наоколо скучаеха десетина души, които ме изгледаха като някакъв троглодит, лампите светнаха, аз продължих да си ръкопляскам, докато всички побързаха да се източат. Тогава спрях и седнах пак на стола.

И досега седя на този стол и се чудя – за какво наистина е необходим път, който не води към храма. Понякога обаче се питам също – за какво е необходим храм, щом нито някакъв път води към него, нито някакъв път извежда от него.

Както се сещате – имам много поводи за това чудене, макар само с едно око да гледам делата на православната ни църква. Не искам да гледам и с двете, защото после ще трябва да ходя при ходжа да ми лее куршум срещу уплах.

Православната НИ църква ли казах? ИМ трябваше да кажа. Православната ИМ църква – защото, след като през годините на комунизма избиха и изплашиха до смърт най-читавите български свещеници,

в храма се наместиха комисарите

Те си взеха БПЦ сякаш под безкрайна аренда, държат си я и досега в стегната мъртва хватка, ползват си я като куче-касичка, като настолно куче-украшение от порцелан, като куче-пазач на моменти, но през цялото време – като куче-слуга най-верен на Руската православна църква. И вече 26 години нямат намерение да приватизират БПЦ, за да се върне тя при нас, нормалните хора, чрез и заради които тя съществува, хората, които имат нужда от храм, за да са силни във вярата.

Как пък не се намери един български свещеник или монах, който да вземе да напише новото „Житие и страдания грешнаго Софрония”. Или да вземе да разкаже митарствата си през комунизма с думи истински – както поп Минчо Кънчев описа своя живот в знаменитата „Видрица”.
Да, бе, знам, същото се питам и по отношение на висшите ченгета и функционерите на БКП, в които толкова години ни съвест заговори, ни покаяние, ни достойнство, ни чест и морал. Питам се и нямам отговор, естествено.

Онзи ден в Белене бе почетена паметта на жертвите на тоталитарния режим. На събирането президентът Росен Плевнелиев държа реч, в която припомни, че, за разлика от други страни от бившия Източен блок, в България „престъпленията на комунизма не бяха заклеймени, нито наказани подобаващо, а българите, които изпитаха репресиите на режима, не получиха справедливост”.

“Днес истината за тоталитарния режим удобно и успешно е подменена – заяви още Плевнелиев. – Година след година все по-ясно си даваме сметка, че за разлика от всички други европейски народи, у нас бе разгърнат грандиозен по своя мащаб план, изцяло манипулативен, българите да бъдат лишени от памет за комунизма.”

Не съвсем лишени, разбира се, защото, както знаем, народ не може да се лъже през цялото време, но все пак толкова за дълго, че животът на цялото ми поколение отмина в чакане това „дълго” да свърши…..

Така или иначе, освен президентът, на остров Белене беше и екип гвардейци, които отдадоха официална държавна почит на жертвите на комунизма. Както пишат медиите: „На поклонението присъстваха също президентът Петър Стоянов (1997-2002 г.), министърът на отбраната Николай Ненчев, парламентаристи, представители на местната власт, потомци на жертви на тоталитарния режим, репресирани и много граждани.”

И с този списък в ръка да ви попитам – всъщност сещате ли се кой отсъстваше от това събитие.

Отсъстваше Българската православна църква, 

ето кой.

Ако БПЦ беше там, щеше да има молебен. Нямаше как да няма молебен, нали? Или поне в тълпата все щеше да се мерне расото на поне един православен свещеник за цвят, а не само отец Паоло Кортези да отсрамва цялото християнско войнство.

Ако се чудите, да ви кажа – отец Паоло Кортези е енорийски свещеник на католическата епархия в Белене. И основен двигател на един Инициативен комитет за изграждане на Мемориал в памет на жертвите на остров Персин, част от зловещия комунистически лагер „Белене”.

“Тук говорим за българи, които са унищожили други българи. Т.е. нещо, което се случва в семейството. Но тази рана трябва да се лекува, а паметта е лекарство за всеки народ” – казва Паоло Кортези.
Айде, бе – за всеки! Може би за всеки друг, но не и за българския. Нито за неговата православна църква, нищо, че, според както се хвали, тя е единствената истинска и правилна. Даже наскоро един – по божията воля несвестен, но пак по божията воля турен на високия стол – владика, настоя всички останали християни, като почнеш от католиците, та свършиш с последния протестантин, да не забравят, че са секти. И посъветва няколко милиарда души по света да му се явят разкаяни, и на колене да целуват ръка на дяда владика, та да им опрости той греховете и да ги приеме обратно в лоното на правото православие.

Обаче нито тая владика, нито коя да било друга се трогна да дойде в Белене, за да почете заедно с изстрадалия си народ жертвите на зловещия комунистически терор, нищо, че сред тези жертви са не само католически, а и православни свещеници, църковни дейци, ктитори, миряни, пострадали за вярата.

Преди броени месеци пък патриархът ни православен отиде в Русия да целува ръка на генерала от КГБ, назначен за глава на руската църква, и, без да се засрами, да получи от тази ръка награда и пари. С какви точно дела ги заслужи, официално остана неясно, но неофициално се знае – с мълчание, послушание и непротивене на злото, тоест, сътрудничество с него.

Но не така учи Христос,

не така – прочетете пак Новия завет, граждани, и ще видите. Ама внимавайте църковни ни власти да не ви хванат, че те не обичат някой да чете много-много и да е сведущ колкото тях по църковните работи, обичат да знаят хората по-малко, че да им вярват.

И пак – църковните НИ власти ли казах или църковните ИМ?

Представете си – тези хора искат да ги допуснем да учат децата ни в училище на ум и разум, така ли? Искат да отида при тях на изповед и да разкрия душата си, така ли? Да ги обичам аз тях, както обичам самия си небесен отец, защото на думи се препоръчват за негови представители, макар делата им да казват обратното, така ли? Тези същите, които тънат в собствения си сос от алчност, сребролюбие, лъжа, страх, предателството, липса на достойнство, липса на разум, предразсъдъци с давност 1000 години – да не изброявам всичко, че и компютърът ми вече се засрами – те искат всичко това?

Да, определено нямат срам. Но пък за сметка на това има от кого да се учат, включително на безсрамие.

Руският им православен батко е сраснат със съзнанието, че ако църквата не иска да е подчинена на държавата, трябва да е част от държавата, тоест, част от управляващата мафия. Затова и посрещат на Атон диктатора Путин като бащица-император, при това не само руски, а и всеправославен.

Пък нашите отци като гледат, че руските вдигат крак, вдигат и те – благославят бандитите и пият ракия с тях; почитат тъй наречения цар, който докара толкова беди на народа си; премълчават престъпленията на комунистите, за да ги скрият; гледат се един друг в китките, за да си мерят часовниците, изобщо – държат се, сякаш храмът е не човешки път нагоре, а демонски площад насред инферното.

С божията помощ, надявам се един ден да се намери умен и як църковен деец, който да натъпче цялото православно войнство в малък киносалон и да му пусне „Покаяние”. И да го върти толкова пъти, колкото е необходимо, за да научат отците кой точно път наистина води към храма и кой – далеч от него.
Ама няма да стане, де, трудна работа е това покаянието – особено ако трябва сам да се покаеш, а не просто да даваш акъл как се прави.

Коментар на Пламен Асенов за Faktor.bg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here