През април 1925 година, в дните между Цветница и Великден, България е разтърсена. На 14 април сутринта в прохода Арабаконак група комунистически терористи и анархисти откриват огън срещу автомобила, с който пътува държавният глава на България цар Борис III. Благодарение на шофьорските си умения и удивителното си самообладание, както и на адютанта си ротмистър Стаматов, който отвръща със стрелба срещу нападателите, цар Борис се измъква невредим от засадата,но двама от неговите спътници са убити. Застрелян е 39-годишният български учен ентомолог проф. Делчо Илчев, оставил невръстна дъщеричка. Загива и Петър Котев, отличен познавач на българските планини, баща на две малки деца.

Черната хроника за този трагичен ден обаче не е приключила. Вечерта в центъра на София е убит народният представител о.з. ген. Константин Георгиев. Застрелян е от комунистически терористи в градинката пред църквата “Свети седмочисленици” пред очите на жена си и осемгодишната си внучка, докато отиват на литургия. Детето вървяло, хванато за ръка от дядо си… Според унизителните клаузи на Ньойския договор от 1919 г. България е принудена да сведе армията си от 880 хиляди души до едва 33 хиляди. На тогавашния началник на Генералния щаб ген. Константин Георгиев се пада тежкият кръст да уволни от армията огромна част от своите колеги. Той се справя с тази мъчителна задача доблестно и обективно, а накрая сам подава оставка.

След Октомврийския преврат през 1917 година, предизвикал кървава гражданска война в Русия, болшевиките налагат властта си вътре в страната с нечуван терор. В България отцепилите се от Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) “тесни социалисти” през 1919 година се преименуват на Българска комунистическа партия (БКП) и поемат пътя на болшевизирането и военизирането, което превръща БКП в терористична организация, безусловно подчинена на Коминтерна.

След провала на заповядания й от Москва въоръжен метеж през септември 1923 година БКП е забранена в България и минава в нелегалност. Въпреки дадената от правителството амнистия, комунистическите агенти не мирясват, защото от Коминтерна са им дали “курс към въоръжено въстание”. През цялата 1924 година те се занимават с тероризъм и вербуване на нови членове, предимно от средите на необразованите или малообразованите, усилено се снабдяват с оръжие, включително от Съветския съюз, създават въоръжени чети, тероризират населението. Някои от убийствата са потресаващи със садизма си.Но най-страшното тепърва предстои.

На 16 април  1925 година в катедралната църква “Света Неделя” погребват генерал Константин Георгиев. В спомените си министър-председателят Александър Цанков се спира на злокобната фигура на клисаря Задгорски и уточнява, че именно клисарят, вероятно съвсем неслучайно премества ковчега по-напред, поради което всички министри автоматично се придвижват и така застават точно под купола, където вече е била заложена бомбата с 30-40 кг взрив. Това отместване всъщност ги спасява, макар че неукият клисар очевидно е мислел, че – попаднали точно под взрива, смъртта им е гарантирана.

Чудовищният взрив, който в 15.20 часа разрушава централния купол на катедралата, в която току-що е започнало опелото на убития генерал, се чува в цяла София. От взривната вълна са изпочупени прозорците дори на отдалечени къщи и сгради.

Борис III оцелява по чудо и за втори път в разстояние на два дни е спасен от убитите при Арабаконак свои спътници – той закъснява за опелото в църквата “Света Неделя”, защото присъства на погребенията им.

Страшната картина на повалените сред отломките хора, стенанията и воплите на умиращите и затрупаните под развалините на катедралата, разкъсаните тела на загиналите, окървавените лица и риданията на щуращите се оцелели, опитващи се да намерят близките си, се запечатват завинаги в съзнанието на очевидците.

Само за няколко мига България губи десетки висши офицери – повече, отколкото във всички войни дотогава. Участвали в не една война, тези герои от Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, кавалери на ордена “За храброст” загиват от престъпната ръка на българи, избрали да служат на чужда държава.

Загиват 14 генерали, между тях и ген. Иван Попов – участник в четата на Филип Тотю, герой от четири войни. Ранен е героят от Дойран – ген. Владимир Вазов. Ранен е и синът на Райна Княгиня – ген. Иван Дипчев. По зла ирония на съдбата атентатът се ръководи от Коста Янков, негов пръв братовчед, племенник на Райна Княгиня.

Под развалините на Божия храм намират смъртта си и трима народни представители, включително бившият пълномощен министър Недялко Колушев – дипломат, литератор и публицист. София загубва своя кмет Паскал Паскалев – демократ и общественик. Трагичната му съдба е споделена и от столичния градоначалник Георги Кисьов и от софийския окръжен управител Дянко Неделчев (Радев 1994). Мнозина загиват на място или по-късно от раните си.

Убити са 213 души. Между тях има много жени и деца – известни са имената на малолетните Роза, Верка, Петър… Загиват ученици, студенти, учители, журналисти, адвокати, архитекти. Ранените са около 500 души, голяма част от тях – тежко.

Сред ранените са министър-председателят на България Александър Цанков, министърът на войната Иван Вълков, министърът на вътрешните работи Иван Русев, министърът на външните работи Христо Калфов, митрополит Стефан, подпредседателят на Народното събрание Борис Вазов, народните представители проф. Йосиф Фаденхехт и Атанас Буров, Тодор Кожухаров, Андрей Ляпчев и много други.

Целта на подготвяния с месеци атентат е ликвидирането на цялото висше държавно, политическо и военно ръководство на България и възползване от създадения властови вакуум, паника и суматоха за заграбване на властта и установяване на съветска република в България.

В хода на следствието се установява, че на територията на цялата страна са били образувани и подготвени въоръжени бойни единици, организирани в петорки, шесторки и по-големи чети, които очакват даден от ЦК на БКП сигнал за започване на въоръжен метеж.

Избиването на правителството би означавало, че атентатът е успешен и сигналът за въоръжено настъпление може да бъде даден. Всички предварително обучени и въоръжени бойни групи имат предварително точно установени задачи: превземане на пощите, общините, полицейските управления, гарнизоните на военно безпомощната (поради Ньойския договор) България, овладяване на централната и местната власт и ликвидиране (по предварително изготвени списъци!) на авторитетните хора в градове и села, естествените лидери на нацията. Нещо, което (още по-методично и отлично организирано) комунистите прилагат 20 години по-късно под прикритието на щиковете на окупационната Червена армия.

Вбесени от провала на септемврийския метеж през 1923 година и опита за насилствено налагане на съветска власт в България, вносителите на “революция” търсят реванш. Пъкленото дело на атентата не успява. Правителството по чудо оцелява. Благодарение на самообладанието и бързата реакция на Александър Цанков и целия Министерски съвет, на професионализма на полицията и на армията България е спасена и зловещият план не се осъществява.

Атентатът е подготвян грижливо цели месеци. За него не само са знаели много хора, но той е бил ръководен от ЦК на БКП по нареждане на Коминтерна и лично на Георги Димитров и Станке Димитров!

Десетилетия наред българските комунисти не спряха да лъжат и да изопачават истината за атентата, който уж бил дело на авантюристи от някаква си ултралява секцийка на БКП, които на своя глава взривили пълната с хора черква. Истината обаче отдавна се знае.

През юли-август, още не слегнала се пръстта на стотиците пресни гробове на жертвите, двама от избягалите в Съветския съюз атентатори Димитър Златарев и Петър Абаджиев “анализират” в Москва на специално съвещание защо пъкленият им план не е успял. На съвещанието присъстват Васил Коларов, Станке Димитров и Георги Димитров, Димитър Златарев (член на БКП и на Военния център на ЦК на БКП и на Софийската партийна организация, един от организаторите на атентата в “Св. Неделя”) и техникът Петър Абаджиев, грижил се заедно с убития по време на полицейска престрелка в София специалист по минно-подривно дело Иван Минков за поставянето на взрива в

Това е само една много малка част от терористичната дейност на БКП и “подвизите” на добре платените й с пари от Коминтерна дейци, изповядана без стеснение от тях самите, помежду си. Но и тази част е предостатъчна, за да се види срещу какво са били изправени правителството и народът на България.

Десетилетия наред българският държавник Александър Цанков – университетски преподавател, убеден парламентарист и социалдемократ, бе демонизиран и наричан “кръволок”, защото през 1923-1925 година спаси страната и народа си като пресече опитите на БКП чрез гражданска война и терор да установи съветска власт и защото осуети замислите на московските болшевики за победата на “световната революция” в България. Кръволоците са други.

Терористите от БКП не правят нищо, без да им бъде заплатен хонорар. За своето пъклено дело – да внесе и складира експлозива в църквата “Света Неделя” клисарят Петър Задгорски получава 11 000 лева. Всеки партиен сътрудник получава минимум по 3 000 лева месечно възнаграждение, а терористът Марко Фридман, през когото минават над 400 000 лева за по-малко от 30 дни, получава заплата от 5 000 лева (за сравнение през 1925 г. един гимназиален учител има заплата около 1200-1500 лева). Секретарите на Комунистическата партия, редакторите на “Работническия вестник” и “Ново време” получават месечно по 15 000 лева заплата.

Години наред в България на имената на атентаторите, масови убийци и терористи бяха наречени градове, улици, предприятия. Жертвите им и до днес тънат в забрава. Попитайте някой дали може да спомене и 4-5 имена на онези, загинали в руините на катедралата, 213 българи.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here